Кой не знае “Излел е Дельо хайдутин”, кой не е чувал за Валя Балканска?

Родопската песен е нестихваща, удивителна и емблематична за цялата ни фолклорна традиция и идентичност на българския народ.
За родопския музикален фолклор е характерно лиричното и нежно запяване. Песните тук са по-бавни от тези в другите области, многострадалчески и навяващи тъга.

В Родпоската фолклорна област мъжете пеят наравно с жените, по-често едногласово, с широк тонов обем и типична орнаменталност. Мъжете пеят ниско и дълбоко, а жените високо и гальовно. Типично за родопските песни е плавното движение на тона и безмензернустта (т.е. без определен размер). Но не липсват и случаи на моментни насищания с динамичност на мелодията, последвани отново с движения надолу и умереност на песента.

Както в по-голяма част на България, така и тук своето важно място заемат седенкарските песни, с преобладаващо любовно звучене, характерно за седянките - територията на младите и все още необвързаните моми и ергени.

Сватбарските песни намират своето ценно място в сватбения ритуал и тук, но със съответните различия в отделните селища. Все пак без песни сватба - не става!

За родопчани специфични са овчарските и най-вече гурбетчийските песни, отразяващи трудностите, които населението среща в своето битие.
Гурбетчийските песни изпращат и посрещат гурбетчиите, като отразяват тъгата на заминаващите от родните си места, а овчарските са отправени към основния поминък на населението, с текстове, възпяващи привързаността на овчаря към неговите животни.