Гергьовден е най-големият пролетен празник на българите наред с Великден. Знаковото място, което той има в народната традиция, лаконично е изразено в една песен: „Хубав ден Великден, дваж по-хубав Гергьовден“. В традициите и на християни и на мюсюлмани по нашите земи този ден бележи края на зимата и началото на лятото, което продължава до Димитровден. Според легендите свети Георги и свети  Димитър са „братя близнаци“, и двамата са изобразявани на коне – св. Георги на бял кон, а св. Димитър – на червен. Те символизират двата основни сезона на годината – лято и зима. По тази причина Гергьовден и Димитровден са двата основни празника, на които в миналото се извършвали т.нар. тестирлици – т.е. изпити на младите майстори, с които били приемани в даден еснаф. 

Честваният на 6 май светец е почитан като покровител на земеделците, пастирите и стадата. Като воин, още от средновековието той е смятан и за закрилник на воините-християни и на християнските армии. 

В българската традиция на празника се извършват разнообразни обреди, свързани с добиването на първото мляко и сирене, с принасянето на курбан, с обичаите за здраве.  

Празникът има различни названия в отделните български области – в Източна България го наричат Гергювден или Гергевден, във Вардарска Македония – Гюрговден или Гюргевден, а в Западна България – Джурджовдън или Гергьовден, от където идва и неговото официално название. Вековните контакти между християни и мюсюлмани са способствали Гергьовден да се почита и от изповядващите исляма под името Хъдърлез. Сред мюсюлманите в България празникът е свързан с праведника Хазър (Хизр, ал-Хадир, ал-Хидр). 

Според православната традиция празникът е на 23 април – датата, на  която свети Георги приема своя мъченически венец. В България до 1968 г. се спазва старият стил, според който празникът на светеца е отбелязван на 6 май. След приемането на новия календар през 1968 г. от Българската православна църква, под неофициалния натиск на социалистическата власт, датата не е преместена от 6 май на 23 април, както би следвало, а празникът е запазен по стар стил. Причината е, че към този момент 6 май вече е утвърден от социалистическата обредност като Ден на овчаря. Така в българския църковен календар денят на св. Георги е единственият празник, който продължава да се чества по стар стил. Запазването му на тази дата дава възможност традицията на гергьовския курбан да не влиза в противоречие с църковните канони, тъй като при преместването на празника по нов стил има опасност той често да се падне в дните на Великия пост и дори през Страстната седмица, когато Църквата изключва консумацията на месо. Тъй като Гергьовден е много почитан празник, ако 6 май се случи в дните преди Великден или през Светлата седмица, когато акцентът се поставя върху Възкресението Христово, Българската църква допуска честването му да бъде изместено за по-късна дата, която се отбелязва в църковния календар за съответната година.  

   Свети великомъченик Георги Победоносец 
 

Свети Георги е живял в края на III и началото на IV век. В превод името му – Георгиос – означава „земеделец”. Роден е в малоазийската област Кападокия в семейство на ревностни християни, при все че християнството все още се изповядвало нелегално в Римската империя. Георги се отличавал с невероятни физически качества и постъпил на служба в римската армия. Едва 20 годишен започнал да се издига в йерархията – самият император Диоклетиан го назначил за член на императорския съвет. Но когато владетелят издал декрет за преследване на християните, Георги отказал да се подчини и изобличил Диоклетиан като заблуден езичник, който не познава Истинския и Жив Бог. Младежът бил заставен да се отрече от думите си и да се върне към езическите традиции на Рим. Но той отказал. Подложили го на жестоки мъчения, които продължили няколко дни. Георги стоически ги понасял със силна вяра в Бога и показал своето духовно превъзходство над мъчителите си. Накрая императорът заповядал да го обезглавят – присъдата  била изпълнена в малоазийския град Никомидия. По тази причина Георги е канонизиран за мъченик на Христовата вяра. 

Сред българите е разпространено преданието за свети Георги като победител на ламята, което произхожда от едно от неговите жития. Според него в земите на днешен Ливан, недалеч от мястото, където били препогребани мощите на светеца, се намирало езеро,  от което всяка година излизал змей и опустошавал околността. Местните жители били принудени, за да не унищожава дворовете и нивите им, да му оставят в жертва по една девойка. Накрая дошъл ред на царската дъщеря. В мига, в който ламята се появила, пред девойката се изправил един снажен младеж на кон с копие в ръка. Това бил Свети Георги. Той се прекръстил и призовавайки на помощ светата Троица, убил чудовището. Според популярната народна версия именно заради този подвиг и победата над ламята, светецът е удостоен с епитета „Победоносец“. Според църковното схващане той е наречен „Победоносец“ заради превъзмогването на мъченията, на които го подложил император Диоклетиан и заради победата му над езичниците. Убиването на ламята е метафора на победата над греховете и изкушенията.

   Земеделски и пастирски празник 
 

Герговденските обреди, свързани с отглеждането на стадата, започват още в навечерието на празника. Тогава пастирите за първи път отлъчват агнетата от майките, отделя се и животното, което ще бъде дадено за курбан. 

В деня преди празника се приготвят и обредните герьовски хлябове – винаги ритуално. Съдовете, с които се носи вода, са украсени със зеленина. Месачката обикновено също е закичена с китка от зеленина, вързана с червен конец. Водата, с която се замесва тестото, е „мълчана“,  донесена в мълчание от чешмата или кладенеца – или „цветна“, т.е. в нея са били натопени билки. При месенето остъргват нощвите със сребърна пара или гривна, а готовото тесто покриват с женска риза –  „за да се раждат женски агънца“, като най-отгоре оставят китка.    

Рано сутринта на празника цялата къща, както и домашната икона или кандилото, кошарата и другите стопански постройки се украсяват със зеленина – здравец, чимшир, дивисил, коприва, пелин, гергьовче, жълтурче (млечка), оман, раззеленени и/или разцъфнали клони от люляк, бук или глог, а някъде – къпинена пръчка. С тази зеленина може да се окичат и съдовете, използвани за добиване и съхраняване на мляко, масло и сирене. Пак при изгрев стопанинът или наетите пастири изкарват стадата „на попас“ – т.е. на кратка паша. След  това се извършва първото обредно доене за годината, като най-напред се издоява първата овца, която се е обягнила или овцата, чието агне ще бъде заклано за курбан. Първата издоена овца също се окичва с венец от зеленина. Ведрото, в което се събира млякото, е украсено с венец от цветя и зеленина, увити с червен конец или мартеница. Дои се през този венец и през специално приготвен хляб с дупка в средата - кравай, който се държи над венеца. В района на Кюстендил доенето се извършва и през сребърен пръстен. 

Първото издоено мляко задължително присъства на празничната трапеза. След издояването на овцете обредният хляб се начупва и се слага в кърмата им. 

Вярва се, че като пазител на нивите свети Георги яхва своя жребец и обхожда рано сутринта посевите, като ги благославя. Затова и стопаните, които имат ниви, в празничната сутрин отиват до тях и ритуално ги обхождат, след което заравят в средата специално запазеното от Великден първо червено яйце. В Западна България върху нивите се разхвърля сламата от Бъднивечерската трапеза, която се съхранява до Гергьовден. Според вярването червеното великденско яйце и бъднивечерската слама пазят посевите от градушка или от магии за обиране на плодородието. Докато навестяват нивите си, стопаните молят свети Георги да измоли от Бог добра реколта и благодатен дъжд, защото се вярва, че ако на празника вали – всяка дъждовна капка е равна на жълтица. Това показва и народната песен: „Свети Георги – златен, златен – дай, Боже дъжд!“. На тръгване от нивите стопаните откъсват от свежо поникналите класове и ги отнасят у дома.    

Герговският курбан 
 

На Гергьовден задължително се принася жертва – курбан в чест на светеца, която в наши дни се нарича „гергьовско агне“.  
Според традицията гергьовският курбан се прави от първото родено от началото на годината мъжко агне. В повечето случаи се предпочита цветът на козината му да е бял и много рядко се коли черно агне. Животното не трябва да има никакви физически дефекти – да не е куцо, сляпо или без уши.
Преди да го заколят, задължително носят агнето в църковния двор, където свещеникът прочита специална молитва. Ако няма такава възможност, вместо на него такава молитва се прочита върху сол, с която захранват животното преди заколването. 

Върху главата на животното се поставя венче от зеленина, а на дясното му рогче или и на двете рогчета се запалва  по една свещ. Стопанинът го прекадява с тамян и го захранва с трева, хляб, трици и осветената в църквата сол, след което го запойва с вода. Обредното даване на вода и на храна е задължително, защото се вярва, че ако агнето „отиде гладно на онзи свят“, стадото няма да има приплод. 

Самото принасяне на герьовския курбан винаги става на чисто място – т.е. там където не се стъпва, не се изхвърля боклук и не се използва за отходни нужди от хора и животни. В Южна България колят агнетата при плодно дърво и кръвта попива в земята. В Западна България жертвата се принася край река или поток, така че кръвта да изтече във водата – вярва се, че това се прави, за да може „млякото през годината да тече като вода“ или „берекетът да чете като вода“, т.е. да има изобилие във всичко. По същата причина в естествено течаща вода изхвърлят и костите от гергьовското агне след приключване на трапезата. В други части на България е спазван обичаят, гергьовското агне да се коли при огнището или при източната стена на къщата, като е важно кръвта да опръска стената. 

Повсеместно се спазва традицията с кръвта от гергьовския курбан да се очертава кръстен знак върху челата на децата, за да са здрави. За предпазване от зли сили с курбанската кръв се прави кръст и над входната врата на дома. 

За разлика от курбаните, принасяни на други празници или по други поводи, гергьовското агне се опича цяло – най-често свито „на кравай“ в тава. Може да бъде напълнено с плънка от дреболиите, ориз, пресен лук и/или дивисил. Ако курбанът не е благословен от свещеника преди заколването му, в църквата се занася опеченото агне, за бъде прочетена съответната молитва. 

Костите от курбана задължително трябва да се съберат и да се заровят на чисто място – недопустимо е да бъдат изхвърлени на боклука. В някои български селища ги заряват в мравуняк и така се вярва, че овцете ще се въдят като мравки. Запазва се само кокалчето от предния десен крак на агнето, с което на следващия  Гергьовден се правят шарки върху обредните хлябове.      

 Обичаи за здраве и любов
 

Св. Георги не е сред най-почитаните светци-лечители, но въпреки това празникът му е съпътстван от някои обичаи за здраве. Популярна е практиката на този ден хората да се теглят на кантар, окачен на раззеленено, за предпочитане плодно дърво или да се люлеят на люлки, също вързани на такива дървета. Впоследствие гергьовденската традиция с меренето на кантар се превръща в своеобразна благотворителна инициатива – тя се организира от църковните дружества, които започват да събират скромни суми от всеки „премерен на кантара“ и събраните средства даряват на бедни и болни хора от енорията или града. По всички български краища на Гергьовден следобяд  моми и момци, които вече са на възраст за женене, връзват люлки на плодно или здраво дърво (бук или дъб) и се люлеят, като изпълняват различни песни с любовно съдържание. Всички на този празник са закичени със свежи клонки, стръкове или цветя, защото се вярва, че силата на пролетната зеленина се пренася и върху хората. В някои райони се вярва, че определени билки – особено гергьовчето – добиват най-голяма лековита сила около празника, затова рано сутринта на Гергьовден излизат да ги берат и с част от тези билки украсяват домовете и кошарите. В планинските селища майките ритуално удрят леко децата с букова клонка за да са здрави през годината. Пак за здраве призори на Гергьовден и здрави, и болни се търкалят в росната трева.  На този ден се посещават целебни извори (аязма). 

  Празничната трапеза
 

Централно място на празничната гергьовска трапеза има опеченото агне, принесено за курбан. Задължително се слага пресен чесън – в някои райони той се къса и яде за първи път точно на Гергьовден. На трапезата е и първото издоено мляко, независимо от начина, по който се предлага за консумиране. В някои райони с него например приготвят и сутляш (мляко с ориз). Поднася се също сирене и квасено мляко. 

Важно значение имат и обредните хлябове, които са със специфична „гергьовска“ украса от тесто – символични изображения на кошара, овчар с овце, овчарска гега и т.н. Гергьовденските хлябове може да се „пъстрят“ или „шарят“ с кокалчето от миналогодишния курбан. По традиция се приготвят три вида хляб – за трапезата, за кошарата и за раздаване, които обикновено са малки, кръгли хлебчета. От хлябовете за кошарата задължително се дава на овчаря, на говедаря и на козаря, ако те са наемани и не са от семейството. 

В някои райони за празничната трапеза приготвят варено жито или царевица. 

На много места се правят общоселищни трапези за празника. Опечените курбани и другата храна се занасят на специално определено място – в църковния двор, край оброчен кръст или край манастир – но винаги  „на зелено“, т.е. на открито. В Западна България гергьовският хляб се носи за общата трапеза върху тепсия със сварено жито или царевица. По традиция свещеникът чете обща молитва, благославя и прикадява трапезата, като от всяко агне получава дясната плешка и парче от хляба. Ако по време на общата трапеза завали, не я прибират, а хората не се скриват на сухо, защото се вярва, че гергьовският дъжд е благодатен и здравеносен. 

Общите герьовски трапези винаги са съпроводени с песни и хора. В Източна България се спазва традицията омъжените през изтеклата година жени да стоят прави при започване на трапезата „за да се раждат високи жита“, след това започват да тичат, а децата ги замерят с трохи – „за да се множат овцете“ и да има плодородие по ниви и градини.  

     Закрилник на армията
 

Свети Георги се почита като закрилник на войската и воините още от Средновековието. На неговата чудотворна помощ се упоповавали и новопокръстените българи – според „Сказание за Железния кръст“ светецът помагал на българските войници по време на войните на цар Симеон с угрите (прадедите на днешните унгарци) през Х век.       

След Освобождението – на 1 януари 1880 г. – княз Александър I учредява първото българско военно отличие – ордена “За Храброст”. В негова чест, по-късно княз Фердинанд със специален указ обявява  Гергьовден за Празник на кавалерите на ордена „За Храброст“, т.е. празник на всички български офицери и войници, които са отличени с него. Празникт става известен като Ден на храбростта. Така на 6 май започват да се организират прочутите Гергьовски паради, в които участват всички носители на ордена. От 1926 г. Гергьовден започва да се чества и като Ден на българската армия.  

Имен ден 
 

Името Георги произхожда от гръцки език и означава „земеделец”. От векове то е едно от най-разпространените български имена. Дълги години името Георги заема второ място по разпространение сред новородените български момчета след името Иван. В периода след 2000 година Георги заема трайно първо място в тази класация, отстъпвайки първенството през 2016-та на името Александър.  

Имен ден на Гергьовден празнуват: Георги,Генчо, Ганчо,Гиньо, Гео, Гиргин, Гоце, Гюро, Йорго,  Гергана, Гергина, Гинка, Ганка, Гюрга.